Използвана методология
Когнитивно поведенческата терапия (КПТ) е вероятно най-обширно изследваният психотерапевтичен метод.
КПТ използва ред техники за промяна на мислите на повърхността и в дълбочина.
Когнитивно-поведенческата терапия е структурирана.
Въпреки солидната си научна обосновка и доказана ефективност, методът среща някои критики.
Когнитивно поведенческата терапия (КПТ) е вероятно най-обширно изследваният психотерапевтичен метод.
Първа научна публикация относно метода е публикувана през през 1977 г. Следват повече от 500 изследвания, които демонстрират ефективността на терапията за широк спектър психични разстройства и проблеми, както и за соматични проблеми с психологически компоненти (виж Бек, 2019). Сред тях са тежки депресивни разстройства, ред разстройства в тревожен спектър, личностови разстройства, злоупотреба с и зависимост от психоактивни вещества, разстройства на храненето и др. В един емблематичен и впечатляващ с мащабите си метаанализ на 269 труда КПТ е намерена за значително по-ефективна от други терапевтични методи и плацебо вещества в лечението на тревожни и депресивни разстройства (виж Cuijpers et al., 2016). Подобни метаанализи са правени относно ефективността на метода спрямо хранителни разстройства (виж Linardon et al., 2018), посттравматично стресово разстройство (виж Bradley et al., 2005), обсесивно-компулсивно разстройство (виж Abramowitz et al., 2013) и др.
Основен постулат - промяната в мисленето води до промяна в емоциите, физиологичните преживявания и поведението.
В КПТ преживяването се концептуализира с негови 4 основни компонента - мисъл, чувство (емоция), физиологично преживяване и поведение. Основната теория на “бащата” на метода - д-р Арън Бек - е, че промяната на когницията (мисълта) може да промени и всички останали компоненти на преживяването - емоция, телесно усещане и поведение. ЕднБек а трайна работа с начина на мислене следователно би подобрила общото емоционално състояние и функциониране на пациента или клиента. За целта методът работи на няколко нива на когницията и си служи с ред инструменти.
Най-повърхностното ниво са автоматичните мисли. Те са кратки, често трудно доловими и често изкривени послания, породени непосредствено от интерпретацията на дадена случка. Такава например е “пак ще се издъня” в ситуация, изискваща някакво лично представяне или изпълнение на задача. Става въпрос за едва доловима мисъл, картина или представа, която води до осезаема промяна в настроение (например изпитване на срам, вина) и поведение (например протакане, отлагане).
На най-дълбокото ниво на когниция пък са базовите убеждения. Те са формираните на база на ранен, детски опит ригидни схващания на човек за себе си, света, другите и бъдещето. Такова би могло да бъде “аз съм пълен загубеняк”, “всички са гадни” или “аз не принадлежа никъде”. Тук става въпрос за едни изключително мащабни, всеобхватни и крайни заключения, които трудно биха издържали на проверка в реалността, но които водят до ред житейски несгоди и субоптимално функциониране.
Някъде по средата между горните две съществува едно междинно ниво на когниция, което са т.нар. правила и допускания. Правилото може да бъде разглеждано като вид защитен механизъм, когнитивна стратегия, предпазваща от негативното базово убеждение. Такава мисъл, в пример с алкохолна зависимост, би могла да бъде “ако аз пия алкохол с бандата, ще принадлежа към тях” или пък “ако аз излизам често и се друсам съм веселяк и не съм загубеняк”.
Терапевт и клиент работят заедно за идентифициране на горепосочените и прилагат ред техники - в терапевтична среда и в живота - за тяхната промяна към мисли и чувства, които съответстват на субективната нужда и реалността.
КПТ използва ред техники за промяна на мислите на повърхността и в дълбочина.
Проблемите по принцип могат да се посрещат инструментално (в реалността) или емоционално (в мислите и емоциите, в “главата” на човек).
Под инструментално разбирам чрез изграждане на конкретни, реални алтернативи за решение и чрез обучение в умения. Този подход е подходящ в случаите, когато говорим за реалистични затруднения в живота - когато психолог и търсещ помощ установят, че мислите и чувствата са съответни на реалността. Изграждането на алтернативи чрез анализ на ползи и цени на даден ход на действие е един такъв инструмент, който помага да се тръгне в оптимална посока. Ученето на умения в психологическия кабинет често се свежда до междуличностни умения, планиране и методологизиране на действията и др.
Ако пък открием, че мисълта е по някакъв начин изкривена, то и емоцията не съответства на реалността. Тя или не е съответна по тип или е твърде интензивна. В тези случаи е подходящо да се работи с инструментите на КПТ за промяна в мисленето. Такива инструменти са намирането на автоматичната мисъл, идентифицирането на когнитивни изкривявания, анализът на доказателства, намирането на алтернативна мисъл и др. Роля на психолога е първоначално да работи с инструментите, а в последствие - да обучи клиента да го прави сам.
Някак между двете седят поведенческите експерименти. Те от една страна могат да служат за заучаване на умения, но от друга често пъти основното им действие е, че променят мисленето на този, който изпълнява експеримента. Тук психолог и клиент заедно идентифицират подходящи за случая експерименти, като предварително и пост-фактум работят с евентуални пречки в осъществяването им и анализират резултатите.
КПТ използва ред други инструменти и вариации на горепосочените. Използват се например и емоционално фокусирани и преиграващи ситуации техники, които са типични за други терапевтични методи (като схема терапията).
Когнитивно-поведенческата терапия е структурирана.
КПТ трябва да се движи със скоростта и в съответствие на конкретния проблем или цел на всяка личност. Същевременно обаче методът предлага и една стабилна структура на концептуализация на проблема, протичане на терапевтичния процес и дори протичане на единичната сесия. Макар тази структура да не се следва ригидно в реалността, тя помага на терапевтичния процес да има ясни посока и цел вместо да “затъва” - например в злободневни дискусии.
Най-общо се върви от най-интензивни емоции и наболели проблеми към постепенно надграждане с други цели на личностното израстване - ако има такива. Процесът започва под напътствие на терапевта, като клиентът постепенно се очаква да добива все по-голяма самостоятелност в разбиране и управление на собствените си мисли и емоции. Една успешна терапия завършва с работа по превенция на евентуални рецидиви.
На ниво мисли се върви от по-повърхностни към по-дълбоки. Дълбоките обикновено се намират, като се установи повтаряемост и всеобхватност в живота на човек на дадено базово убеждение. На повърхността автоматичните мисли обикновено се посрещат с когнитивно насочени техники, докато в дълбочина е подходящо комбинирането им с емоционални такива.
Въпреки солидната си научна обосновка и доказана ефективност, методът среща някои критики.
Честа критика е, че КПТ работи повърхностно и “на плитко”. Докато това е възможно да е вярно в началото на терапията, също е вярно, че постепенно се отива на по-дълбоко ниво на мислене, като работа с базови убеждения. Освен това е възможно в терапията да се въведат и емоционално фокусирани методи и техники, които типично действат “в дълбочина”.
Едно надграждане на КПТ на емоционално и дълбоко ниво предприема д-р Джефри Янг. Това надграждане постепенно придобива формата и отделеността на нов терапевтичен метод, наречен Схема-терапия. Той работи с различни вкоренени представи и режими на поведение научени при често подтискащи и дори травматични обстоятелства в детството. Трябва да се отбележи, че в свой базов труд по обучение на професионалисти в метода, д-р Янг изгражда структура, в която когнитивното, мисловно осъзнаване на активиращите се схеми, режими и убеждения предшества чисто емоционалното им отработване.
Пречка пред метода е и честата съпротива срещу неговото използване. КПТ включва работа на клиент/пациент самостоятелно, извън кабинета - например чрез записване на мисли и аргументации или учене на някакви поведения. Това е изключително полезно за самостоятелното функциониране на терапевтирания, но парадоксално среща ред съпротиви. Тук е мястото на изкуството терапевтиран и терапевт заедно да определят какво и колко често е подходящо за самостоятелна употреба от специфичния човек в специфичната житейска ситуация и да работят заедно за преодоляване на съпротивите и обективните пречки в процеса.
В заключение
КПТ е изключително обоснован и доказано ефективен метод, който използва здрава сплав от структурираност и повратливост. Той работи с ред техники на различни нива на мислене, като осигурява възможност за използване на други по-емоционално фокусирани методи.
Целта на терапията е “победата” над схемите и дисфункционалните режими.
Схема терапията е модел, създаден да надгради класическия когнитивен модел, но постепенно еволюира в отделна терапевтична школа.
Тя е създадена от психологът д-р Джефри Янг заедно с няколко съизследователи. Янг е ученик на създателят на когнитивно-поведенческата терапия (КПТ), д-р Арън Бек, но намира някои затруднения с прилагането на метода. Тези затруднения той среща предимно при работа с хора, които имат характерологични проблеми или личностни разстройства. Състоят се в това, че тези хора обикновено нямат достъп до техните мисли зад едни изключително интензивни и понякога бързо сменящи се чувства или пък не могат да променят мислите с емпиричния анализ, който предлага класическата КПТ. Освен това често пъти те не експериментират и не сътрудничат на процеса извън терапевтичната сесия и имат проблеми във формирането на “съюз” с терапевта. Проблемите на тези пациенти обикновено са трудни за превръщане в ясни терапевтични цели - те са неясни, хронични и някак всеобхватни.
Според опита на създателите на схема терапията и ред терапевти, методът се оказва ефективен освен при личностни разстройства и при лечение на хронични депресия и тревожност, хранителни разстройства, проблеми на интимни двойки, дългогодишни трудности при поддържане на задоволителни интимни взаимоотношения, разстройства на употреба на вещества и др.
Схема терапията най-общо набляга повече от когнитивната на ранния опит и корените на проблемите на клиента и работи с повече емоционално фокусирани и образни техники, ролеви игри и др.
Схема терапията се опира на по-скоро сложна концептуализация, която работи с нашите житейски капани (наречени схеми) и начините, по които те влияят на живота ни.
Тези житейски капани или схеми са едни всеобхватни конструкти, през призмата на които ние преживяваме света - в ред ситуации те диктуват нашите чувства, телесни усещания и вътрешни обяснения за това какво се случва, какви сме ние, света и бъдещето. Формирането на тези схеми обикновено е резултат от ранен, токсичен детски опит, като различни травмиращи за детето преживявания като изоставяне, малтретиране, пренебрегване и др., но е възможно е да са резултата на някакви общи характеристики на отношенията в семейството, като например свръхобгрижване.
Янг и съдружници, с развиването на схема терапията, стигат до общи 18 такива схеми, като ги разделят на пет тематични области на схемите, в зависимост от това каква потребност в ранното детство е прекъсната. Пример за таква област е “прекъсване и отхвърляне”, а за схеми под областта са “изоставяне/нестабилност”, “недоверие/злоупотреба, “емоционална депривация”, “дефектност/срам”, и “социална изолация/отчуждение”. Когато схемата се задейства, човек изпитва силни негативни емоции като тъга, срам, страх или ярост в ситуации, които не ги предполагат като вид или интензитет. За пример ако индивидът е преживявал чести критики от родителите е възможно да развие схема за “дефектност”, която да се активира по-късно в отношенията му с другите хора при неутрални ситуации, в които и участниците и самият индивид, както и това, което се случва между тях са много различни от реалността на детството.
Схема терапията включва и други концепти като режим на справяне, функционални и дисфункционални режими.
Различните схеми в различни ситуации и при различни хора могат да доведат до ред понякога противоположни поведения и чувства в зависимост от това какъв е стила на справяне на пациента. Тук моделът става малко по-контраинтуитивен.
Трите различни стила на справяне (или копинг стилове) според Янг са предаване, избягване или свръхкомпенсация и отразяват три различни начина за посрещане на болката на нашите житейски схеми. Предаването се състои в това, че човек се държи все едно схемата е вярна - предава се на нейното послание и пряко изпитва болката от нея. Ако човек например е живял в емоционално отчуждено семейство, предавайки се, той би избрал и партньор, който е емоционално студен. Избягването е избягване на ситуации, действия, контакти или дори чувства и мисли, които биха активирали схемата. Един типичен начин на избягване в нашето общество е злоупотребата с алкохол и наркотици, но може да бъде и някакъв вид социално отчуждение или пък избиране на “безопасни” професии и връзки. Свръхкомпенсацията е противоположна на предаването - индивидът минава в една “повсеместна” контраатака, като по всякакъв начин и често на висока цена се държи точно противоположно на това, което диктува схемата. Индивидът се опитва да бъде възможно най-различен от детето, което е бил когато схемата е придобита. Често той изглежда здрав и дори успешен, но схемата “просмуква” живота му - в стремежа си да я пребори той е краен, неефективен и ригиден. И трите вида поведения, макар по различен начин, най-общо имат като резултат едно “увековечаване” на житейския капан, правят го централен в нашия живот.
Освен стилове на справяне, моделът на схема терапията е обогатен и от концепта за режими на функциониране. Те са комбинацията от схема и поведения, които са активни в даден момент. Могат да бъдат дезадаптивни или адаптивни. Пример за дезадаптивен режим е “наказващият родител”, при който човек е изключително взискателен и безпощаден към себе си и околните. Друг пример е “ядосано дете”, при който индивидът изпада в преувеличен гняв като отговер на невинна забележка или лека фрустрация. Най-честият и адаптивен режим на нашето поведение би следвало обаче да бъде “здравият възрастен”, който да е в състояние да се противопостави на наказващия родител, да укроти ядосаното дете и да се държи и чувства по начин, съответен на ситуацията и реалността.
Целта на терапията е “победата” над схемите и дисфункционалните режими.
В своята работа терапевт и клиент се съюзяват срещу схемата и заедно я “побеждават”, така че тя да не доминира повече живота на човек. Той започва да се държи на начин съответен на настоящата реалност и неговия ресурс, а не на тези, когато е бил дете. Ако това е успешно и схемата вече не доминира мислите и чувствата на човек копинг режимите не са необходими, а най-активните функционални режими са тези на здравия възрастен и щастливото дете.
За да постигне това, методът работи с много разнообразни похвати, като в репертоара си има ред емоционално насочени образни техники и ролеви игри.
По подобие на когнитивната терапия, работата започва обучително и на когнитивно ниво. Човек се учи да разпознава водещите си схеми и активните си режими, а в последствие да ги оспорва и “оборва” емпирично и рационално.
Пациентите / клиентите започват да се борят със схемата и на емоционално ниво. С помощта на ролеви игри и образни техники те засилват ролята на здравия възрастен в живота им и се научават да го разпознаят и “отделят” от дисфункционалните детски и родителски режими. Здравият възрастен - първоначално терапевт, а в последствие - самият клиент изразява емпатия за това, което се е случило с детето или пък се противопоставя на свръхкритичен родител или насилник. По подобие на КТП се определят различни поведенчески и експериментални поведения, които клиентът / пациентът да изпълни извън сесиите, като разликата е в изходната формулировка - при схема терапията те ще таргетират схеми и дисфункционални режими (докато при КПТ ще таргетират например ключови когниции или когнитивни изкривявания).
Особено важна за схема терапията е връзката терапевт-клиент (пациент). Терапевтът има нелеката задача да е емпатично-конфронтиращ - изразяващ искреното си съчувствие за негативните емоционални преживявания на клиента, но и същевременно критичен към поведения и режими, които увековечават схемата и са дезадаптивни. Той също така има за задача да играе здравия възрастен в началото на терапията, особено когато този режим е твърде слаб. Схема терапията използва и един процес с интересното название “ограничено повторно родителство”. Терапевтът влиза в роля на един алтернативен “родител”, който се отнася към пациента / клиента така, както е съответно на реалността и нуждата на пациента / клиента, а не на собствените нужди, емоции, и дезадаптивни поведения, които би могъл да има истински родител или родители.
В заключение
Схема терапията е един по-нов и интегративен терапевтичен метод, който произлиза от и доразвива когнитивно-поведенческата терапия с модели и похвати, взаимствани от други школи - по думите на създателите психодинамична, гещалт, обектни отношения, конструктивистична и психоаналитична. Той повече от когнитивната терапия работи с ранния детски опит и преживелищни, образни техники, които въздействат директно на емоционално ниво. Първоначално методът е бил съсредоточен върху въздействие на характерологични пациенти или такива с труден достъп до мисли и чувства, с които д-р Янг и сподвижниците му са срещали затруднения прилагайки класическа когнитивно-поведенческа терапия. Методът постепенно се обособява в собствена терапевтична школа и се доказва като ефективен при ред емоционални и житейски проблеми, както и много много други разстройства, които не се класифицират като разстройства на личността.
Какво се случва по време на хипноза
Комбиниране на хипнотерапията с когнитивно-поведенческа терапия и схема терапия
“Ааа, хипноза - не.” “Скептичен съм - това са бабини деветини.” Или пък: “Страх ме е - как така ще ми бъркаш в мозъка?”
Хипнозата е явление, с което се спекулира изключително много в общество, холивудски продукции и масови медии. Резултатът е, че е думата е изключително разпространена, а познанията за явлението, което стои зад нея, обикновено са минимални и имат малко общо с действителността. Хипнозата е някак мистифицирана и/или някак станала “страшна”. Това у едни предизвиква скептицизъм относно употребата й, а у други - откровена тревога.
Защо хипнотерапия?
Използването на хипноза с клинични цели се нарича хипнотерапия. За работата на този метод има солидни научни доказателства под формата на статистически изследвания (над 200) и други изследвания (като например образна диагностика - функционален ядрено-магнитен резонанс). Методът е намерен за ефективен, с изключително добри резултати за облекчение на болка, тревожни разстройства, зависимости и др. Средната продължителност на терапията е по-кратка от тази на почти всеки друг метод. Когато традиционната когнитивно-поведенческа терапия се комбинира с хипнотерапия, това води до резултати за средно по-малко сесии отколкото ако се използва само когнитивно-поведенческа терапия.
Освен изключително ефективен, методът е и много приятен. Хипнозата е едино контролирано трансово състояние, а трансът е приятен и сам по себе си отпуска и лекува.
Показателно е, че университетът в Станфорд, който е един от водещите центрове за изследвания в областта на психичното здраве изследва и работи с хипнотерапия, начело с д-р Дейвид Спигел (David Speigel).
Хипнозата - митове и истини
Много са разпространените митове относно хипнозата и варират от това как и кой въвежда до това какво се случва по време на транса и след транса.
Относно въвеждането в хипноза съществуват два противоречиви мита.
Единият гласи че хипнотизаторът може да вкара някой в хипноза както и когато поиска (например с поглед), дори против волята му. Истината е друга. Човек, за да влезе в хипноза, е необходимо да е съгласен. Няма как да сме еволюирали толкова безпомощно податливи на чужда воля. Да, манипулация е възможна, но същевременно сме много чувствителни към нея и - ако открием, че искат да ни манипулират - ставаме изключително внимателни, потенциално избягващи или дори агресивни към манипулатора. Важи и за въвеждането в хипноза - дори и по някакъв начин, макар много трудно, да успеем да индуцираме лек моментен транс у някой против волята му, определено няма да стигнем по-далеч от това да му стане много неприятно и дори да започне да ни отбягва. В хипнотерапия обаче това е изключено. Хипнотизиран и хипнотизатор са съюзници с общи цели - целите на хипнотизирания. Клиентът/пациентът влиза в хипноза по свое желание и - в общия случай - толкова дълбоко, колкото поиска.
Диаметрално противоположна е легендата, че въвеждането се прави по строго определен начин (напр. с размахване на часовник пред очите на някой). Всъщност въвеждане в хипноза може да стане по много начини, дори само с разказ, като се следват определени принципи на утилизация на това което се случва и на собствения опит, история, език и цели на хипнотизирания.
Друг мит е, че човек е напълно лишен от волеви контрол след като е въведен в състояние на транс - че могат да му бъдат внушени радикални идеи, които са против неговия интерес и ценности - например да издаде своя съкровена тайна на хипнотизатора, да му преведе пари или да убие президента. Логиката обаче е същата като при въвеждането - хората далеч не сме толкова безпомощни спрямо чужда воля и внушение. Ако докато човек е в транс, терапевтът каже нещо абсурдно - като “ще отидеш и убиеш президента” - човекът така ще се учуди, че ще се събуди и вероятно (минимум) няма да стъпи при съответния терапевт. След въвеждането в хипноза се следват, с образни и преживелищи техники, целите на пациента, които той е мотивиран да постигне (заради което е мотивиран и да влезе в транс).
В тази посока върви и мит, че човек просто може да остане в хипноза и да продължи да ходи и действа. Далеч е от реалността. Всъщност в хипноза почти винаги човек остава неподвижен и безмълвен и няма никакво желание да говори и да се движи. Ако случайно уговореният сценарий и техника са такива, при които е необходимо някакъв разговор с пациента, това се изговаря и хипнотизаторът дори полага усилия това да не е съпроводено с излизане от транс. Ако няма мотивация (от страна на клиент) и усилие (от страна на терапевт), естествената посока е човек да излезе от транс при говор и движение.
Съществува мит, че човек не помни нищо след хипноза. Амнезията след хипноза за внушенията и представите предизвикани по време на хипнотичния транс наистина е възможна, но не е честият случай. Може да се договори хипнотизаторът да направи внушения клиентът да помни. Но дори и да няма спомен какво точно е говорил терапевта, клиентът има ясно съзнание, че не е заспивал, а е чувал всичко и също толкова ясен спомен, че изобщо не се е движел и говорел. Но самите фантазии и образи, както и думите на терапевта, е възможно да са някак мъгляви - като насън - и дори да се губят.
В практиката си съм срещал и някаква мъглява представа, че самото влизане в хипноза може да те повреди по някакъв начин. Всъщност трансът сам по себе си е лечебен, което важи и за близкото състояние на сън. Човек, особено с подходящите внушения, обикновено се чувства изключително добре и отпочинал след хипноза. Ако представата е, че директно “пипам” софтуера на човек - начинът му на мислене, на чувстване, на действие - това е възможно, доколкото и той е мотивиран и отново - не против волята му. Често внушенията всъщност са доста свободни и много се оставя на собственото несъзнавано на пациента, на собствения му опит, фантазии, спомени, мисли.
Съществува и легенда, че е възможно да не излезеш от транс. “Какво ще стане ако ти изведнъж излезеш / получиш инфаркт?”. Ами нищо особено. Съществуват два варианта - човек или ще си излезе от транса от само себе си или ще заспи и ще се събуди - отново вън от транс. Искрено се надявам да не получа инфаркт и ми се струва много малко вероятно такова нещо да се случи по време на хипнотерапевтична сесия.
Работи ли хипнозата?
Една последна легенда си заслужава да се спомене и тя върви в обратната посока на гореизброените. Докато те казват, че хипнозата е много силна и затова - много опасна, съществува и версия, че хипнотерапията не е сериозна интервенция и е някаква ретро-шарлатания.
Хипнотерапията като такава води началото си от практиките на Франц Месмер, които впоследствие са отречени, но в епохата, когато е живял, предвид нивото на медицината, самото стоене далеч от доктор (който често просто е пускал кръв на болния като единствена интервенция), е било добра идея. Това, че някой избира месмеризма пред медицината в онези години е възможно да е повишавало шансовете му за оздравяване.
Относно ефективността на съвременната хипнотерапия, както вече обясних по-горе, са проведени ред изследвания. В собствената ми практика се е случвало единична сесия да постигне огромни резултати, което е изключително удовлетворяващо и за хипнотизирания, и за мен.
Какво се случва по време на хипноза
И ето, че стигаме до това което всъщност се случва по време на хипноза.
Сесията започва с въвеждане, последвано от задълбочаване. Терапевтът използва набор от техники, за да въведе човека в транс и да задълбочи трансовото състояние - може да има броене, образни техники и други.
Типични за трансовото състояние са няколко явления, които в Станфордския университет са успели да свържат с конкретни патърни на мозъчна активност.
-
Първото е концентрирането върху върху вътрешния свят и загубата или намалената съзнателност за външния. Избледняват мисли за какво може да стане после, тревогим, дори и мислите относно какво става в момента. Това в голяма степен се дължи се на понижена активност дорзалния преден цингулат. Той е област в мозъка, която има важна роля в насочването на вниманието според контекста или специфичната ситуация. Образни изследвания с функционален ядрено-магнитен резонанс са установили тази понижена активност, както и, че по-хипнотичнабилните хора имат повече активност на успокояващия невротрансмитер ГАБА в тази област. Общият ефект е, че са по-способни да се откъсват от околния свят, да отделят по-малко внимание на това, което се случва в момента и да се насочат навътре или във фантазия.
-
Това, което има най-голямо значение е засилената когнитивната гъвкавост или внушаемост - възможността да подходиш към старо събитие по нов начин, да го видиш различно, без предразсъдъци и осъдителност.Може да бъде приложено и към вреден навик, поведение. Вредящи поведения могат да бъдат видяни в цялата си емоционална палитра и нови, заместващи поведения да бъдат изживени. Всъщност когнитивната гъвкавост е нещо, което е от изключително значение за абсолютно всеки терапевтичен метод.
-
Третото, което се случва е едно отделяне на човек от собственото си его, от собствената си представа за личност това за това, което дадено поведение означава за собствената му личност. Това е изключително важно за постигането на когнитивна гъвкавост, за нови начини на мислене и нови поведения. И второто, и третото явление най-вероятно са свързани с инверсирана (обратна) функционална свързаност (когато една област е активна, друга не е) между две мозъчни области. Първата е с голямо значение за изпълнителните функции като воля, внимание, работна памет - дорсолатерален префронтален кортекс. Тази повишена активност е на фона на понижена такава задния цингуларен кортекс, която е част от мозъка, която е активна, когато мислим кои сме ние и какво означава това, което правим за нашия образ, за аза. Активността й се понижава и при медитация, и при хипноза, което води до медитативното отдалечаване от аза (дисоциация) - човек изживява нещо без да го оценява или без да мисли какво означава за личността му. Това увеличава когнитивната гъвкавост - ако например си мислиш, че човек като теб не прави такива неща, е възможно да се спреш, да не го опиташ. Би помогнало дори и по принцип да си мислиш “човек като мен не приема хипнозата насериозно”. Това обяснява и защо децата са много хипнабилни - за тях всичко е игра и няма такъв контрол върху какво става, азът не е особено силен. Когато това спре да е така хипнабилността спада и остава стабилна от ранна младост до късна старост.
-
Друго явление, което е от значение е засиления съзнателен контрол върху телесните функции. Това помага например да преживяваме стресови минали или въображаеми събития в спокойно тяло, което променя отношението към тях като към нещо минало, не релевантно. Помага и в контрола на болката. Явлението се дължи на по-висока функционална свързаност (някои области са неактивни или активни заедно) между лявата част на вече споменатият дорзолатерален префронтален кортекс, който играе важна роля в изпълнителните функции и исулата, която помага на мозъка да контролира телесни функции. Резултатът е, че по-добре съзнателно контролираме какво се случва в тялото ни.
Комбиниране на хипнотерапията с когнитивно-поведенческа терапия и схема терапия
Хипнотерапията е изключително подходяща за комбиниране с други методи.
Комбинацията с когнитивно-поведенческа терапия (КПТ) е почти естествена. В КПТ, още в началните сесии, се изработва една концептуализация относно това, което се случва с пациента. Концептуализацията свързва личността с настоящите проблемии дава отговор на въпроса защо това, което се случва, се случва точно на Х, точно в момента. Тя също така дава представа как проблема или заболяването се поддържа и задълбочава с порочни кръгове на мисли, емоции и поведения.
Тези мисли, емоции и поведения, след като бъдат осъзнати, могат да бъдат обект на промяна в хипноза. Също така в хипноза е възможно да се прави десенсибилизация при тревожни разстройства - например към микроби, говорене пред публика, паяци, височини - каквото ви хрумне.
При схема терапията също се прави концептуализация относно проблема, през призмата на един различен терапевтичен метод. В него изключително много се работи с образни техники, в които човек изживява някои травмиращи събития по нов начин, с подкрепа до себе си. Това не променя спомена, но съществено променя отношението към спомена и към следите, които той е оставил. Такива образни техники могат да се приложат и след въвеждане в транс, което засилва естествено засилва ефекта на образната техника.
Няколко заключителни думи
В заключение ясното послание е, че хипнотерапията е изключително ефикасен метод. Той е и много подходящ за комбиниране с други терапевтични подходи. Използването на транса за промяна на мисли, отношение към спомени или поведение е не само подходящо, но и много приятно. Резултатите са бързи и учудващо добри.