Какво да й пиша? Как да му отговоря? Кога? Това са  въпроси, които толкова често задаваме и чуваме в нашите разговори с близки и приятели, когато ние или те сме в някаква форма на романтично увлечение. Чуват се и в клиничната практика. И срещат безброй отговори. Те нерядко ни разсмиват, забавляват или увличат в мисли и натъжават. Често ни напрягат, защото ни поставят отново пред избори, които вече сме направили. Или пък ни облекчават - идва едно “готово” решение, за което не сме поели отговорност, взето от човек, на когото вярваме. Единственото общо между всички отговори, без изключение, е че те не са нашите - не са това, което търсим.

Има нещо много манипулативно в самия стремеж да напишеш перфектното съобщение в перфектното време. Така то би “паснало”, “нашият” човек би бил (примерно) във възторг и изведнъж би решил, че е влюбен до ушите в нас. Надали. Но да предположим, че стане. Сега какво?

Ами… по някое време трябва да има още някое съобщение. Или виждане. И отново да търсим перфектната реплика, която да държи точно този човек в нашите ръце. И после отново. И отново.

Възможно е да сме изключително манипулативни и добри в това да даваме на човека срещу нас точно това, от което има нужда и да печелим неговото внимание, одобрение, може би дори любов. Да умеем да разчитаме знаци. Да се отдръпваме тогава, когато това ще ни направи интересни и да правим стъпки напред в моментите, когато другият е на път сам да се отдръпне. Да пишем и казваме тези неща, които знаем, че ще попаднат “в целта”. И така да държим другия във връзка с нас. Съществуват хора, които правят това с лекота и те, най-общо, са с поне леко нарцистичен или психопатен профил. Но да видим какво означава това за всички останали.

 

Цената

На първо място означава плащане на изключително висока цена в емоционален и мисловен ресурс. Когато постоянно искаме да сме перфектни в съобщението, в тайминга, в репликата, отделяме твърде много от времето си в мисли в тази посока. После идва емоцията. Позитивна - когато ни отвърнат както и когато очакваме, но и силно тревожна - когато отговор няма или не е този, който бихме искали да чуем/видим. Търсим постоянно уверение, че не сме сбъркали, а може би начин да “се поправим”. И това може да продължи дълги, изморителни дни, седмици, месеци. Но колко?

Висока цена, която бихме могли да платим с душевна болка е, че е възможно по този начин собствените ни нужди да останат непосрещнати. Когато имаме непосрещнати базови нужди ние най-общо изпитваме болка. Понякога компенсираме. Пускаме в действие ред защитни механизми, които карат нас или околните да се чувстваме зле. Душевната ни хармония и отношенията ни с другите страдат.  

Някак свързано с това плащаме още по един начин, който не усещаме толкова интуитивно, но сякаш не е за пренебрегване. Ако ние правим всичко точно както един човек би искал, в името на това да сме неговия партньор, къде остава нашата собствена личност? Тя сякаш се губи, остава на заден план. И при положение, че сме във връзка със съответния възлюбен(а), това би натоварило изключително тази връзка. В някакъв момент нашите изисквания към този човек ще нараснат твърде много. Ако няма “аз”, а само “ние”, тогава ще разчитаме все повече е повече на партньора за всяка наша нужда, за нашата себеоценка, за нашето емоционално състояние, дори и в случаите, когато сме далеч един от друг.

 

Тогава какво?

По мое мнение имаме няколко линии на мислене и съответно поведение.

По мое мнение, на първо място търсим нашия собствен отговор. Опитваме да влезем в контакт със собствените си нужди. Да видим кои от тях може този човек да посрещне и кои се налага да удовлетворим другаде. Какво бихме могли да договорим и какво - не. И всичко това изисква искреност.

За начало трябва да сме искрени със себе си. Какво искаме ние. Каква е нашата нужда. Кои сме ние. И нашите приятели често имат свои собствени отговори на всички от тези въпроси. Които отговори чуваме, когато се обърнем към тях. 

Важно е и да сме искрени с човека до нас. Манипулативната комуникация, освен че отнема изключителен ресурс, в контекста на връзка с друг човек е или безцелна, или обречена. За да има връзка трябва да има поне известна искреност. Така получаваме мъничкия шанс, ако човекът срещу нас е наистина подходящ партньор за точно нас, връзката да се случи. В противен случай рискуваме да седим в безперспективни отношения и да губим ценни мигове, които бихме могли да използваме за какво ли не - включително да си търсим друга, перспективна връзка.

Според мен е необходимо и - в здава степен - да пуснем контрола. Фиксирането върху прецизността на изказа, тайминга, разчитането на всеки детайл от реакцията на другия - всичко това е една форма на свръхконтрол, който се опитваме (често неуспешно) да упражним и който отнема много ресурс, без да дава особен резултат. Истината е, че със сигурност няма някоя най-точна реплика в най-точен момент, която да е толкова значеща. В крайна сметка говорим за някакъв процес, често продължителен, който се развива по някаква логика и в някакъв своеобразен дух. Той се случва между две личности и едната е нашата. Най-доброто, което бихме могли да дадем в този процес е една известна спонтанност, абстрахирайки се от стремеж към контрол - може би просто с усмивка и с трепет в сърцето.

Давам си сметка, че спонтанността и изявата на собствената ни личност все пак трябва да са в едни рамки, които реалността неизменно ни поставя. Има ред неподходящи моменти, периоди, ситуации. Давам си сметка, че често е трудно човек да е в контакт със собствените си нужди. Недостатъчният контакт със собствената нужда и болката от това води много хора в кабинета на един психолог. Давам си сметка, че понякога просто искаме да променим себе си - което е за сметка на наша искреност и спонтанност и е похвално. Давам си сметка, че всичко това е по-лесно да се изговори, отколкото извърви от всеки (бил той и психолог). Но си заслужава да се премисли. Може би опита. Може би няколко пъти.

Самият аз се виждам като много човек и  малко професионалист, когато опира до лични отношения и житейска философия. Горенаписаното е плод на лична философия на човека Емо, много повече, отколкото на професионално мнение на клиничния психолог Емил Бонев. 

А какво да й пишете, кажете? Как да му отговорите? Кога? Идея си нямам. Но сигурно на Вас ви хрумва нещо…