Въведение в биохимията на мотивацията и целенасоченото поведение Базова активност, пикове и спадове на допамина Еволюционната логика - един свят на оскъдица и борба Как се проваля системата (1) - един свят, изобилстващ на награди Как се проваля системата (2) - злоупотреба и зависимост Резултатът Светлината в тунела Сапиенс безпорно сме най-интелигентните същества на Земята. Покорили сме планетата надлъж и нашир и сме се издигнали на недостъпно за всеки друг организъм място в хранителната верига. Същият този сапиенс обаче - постигнал всичко това - изведнъж се оказва изключително дезадаптивен, попаднал в капана на съвремието и неговото изобилие. Това важи с особена сила за безконтролна употреба на вещества и пристрастяващи поведения - наркотици, алкохол, хазарт, секс - само за да започнем списъка. Зависимостите, които те развиват са изключително разпространени и не дискриминират по интелект. Кое е това фундаментално човешко нещо, което прави мнозина от нас така зависими, че рискуваме живот, кариера и семейство? Един отговор можем да намерим в биохимията на нашата мотивация, целенасочено поведение и усещане за награда, като проследим нейната еволюционна логика и развитие. Можем да разгледаме условията, в която тя функционира прекрасно и тези, при които ни “предава”. Въведение в биохимията на мотивацията и целенасоченото поведение Молекулата, за която невронауките са единодушни, че е най-обвързана с мотивация и търсене на награда, е допаминът. Той също играе основна роля в процесите на учене в преследването на наградата и последващото чувство на щастие при получаването й (макар в тези случаи да е по-скоро един от биохимичните фактори). Допаминът е невротрансмитер и е един от основните, действащи в мозъка ни. Невротрансмитери са веществата, които осигуряват комуникацията между отделни нервни клетки, както и цели области в мозъка. Те “движат” сигналите по цялата нервна система, като по този начин са в основата на всички наши жизнени функции, които не контролираме, но и правят така, че ние да се да мислим, чувстваме и действаме по определени начини. Важи и обратното - това, което мислим и чувстваме влияе на активността на невротрансмитерите. Невронът (нервната клетка) е градивната клетка на нервната система. Той приема сигналите на нервната система - заобикалящи го неврони и структури - посресдством рецептори. Това са клетъчни структури, за които определен невротрансмитер се захваща (известна е аналогията с ключ и ключалка) и като резултат възбужда или потиска активността на съответния неврон. Нашите мисли, поведения и настроения са резултат на множество неврони, които са възбудени или потиснати в един синхронен “танц”. Система от свързани неврони, често свързваща различни зони в мозъка, която действа синхронно се нарича невронен път или пътека. Основен за разбирането на мотивация, злоупотреба и зависимост е мезо-кортико-лимбичният невронен път (б.а. - понякога в литературата се разделя концептуално на два под-пътя, които действат синхронно - мезо-лимбичен и мезо-кортикален). Това е пътят, активността по който ни кара се чувстваме копнежи, подтици, удовлетворение и болка, както и да планираме и учим какво да правим за да постигаме удовлетворение и избягваме разочарования. Допаминът е невротрансмитер, ключов за активността по този път. Неговите нива са нещо като универсалния “език” или “валута” за мозъка ни, която ни превежда колко силно искаме нещо, колко вероятно е да го получим и колко е хубаво то, като го получим. Базова активност, пикове и спадове на допамина Допаминът се генерира във Вентрално-тагменталната област и проектира по мезо-кортико-лимбичниата пътека постоянно. Това е неговата базова активност. Тя зависи от общия ни тонус и количествата наличен допамин в системата. Освен това допаминовата активност прави пикове, като спада след всеки пик. След спад допаминът се връща към нива на базова активност, като връщането - характерно - е по-бавно отколкото стигането на пик. Качването на допамина в пик се усеща като удоволствие, а спадът - като болка. Тези усещания ни направляват в нашите мотивация и целенасочено поведение. Еволюционната логика - един свят на оскъдица и борба Допаминът е движещият механизъм за мотивация и учене на ред видове, от Сапиенс до безгръбначни, и е идеален за функциониране в свят на оскъдица и недоимък. Ето как го постига. Качването на допамина в пик обикновено става при няколко етапа в търсенето и получаването на награда - когато я поискаме, когато имаме някакъв успех в преследването й и когато - в крайна сметка - я получим. Неизменно следват спадове. За пример ловецът- събирач Туту се събужда сутрин. Гладен е. Поглежда към жена си и детето си, които - вероятно - също са гладни. Представя си как яде и нахранва тях и моментно се чувства добре. Това, което се случва в мозъка му е допаминов пик при тази представа, който ловецът-събирач усеща като копнеж (англ. - craving). Той иска прясна сърничка! Следва анализ на средата, в който ловецът осъзнава, че няма налично месо. Допаминът спада, което пък моментно го кара да се почувства зле. Това е подтикът на Туту (англ. - craving), който го кара да стане и тръгне да ловува. Следва процесът на лов. По време на него ловецът постоянно намира някакви признаци в средата, които му казват дали е на прав път и колко вероятно е той да се добере до желаната сърничка. Ако види следи от сърничка пред себе си, той се почувства укрилен и продължава с нови сили по следата. В мозъкът му това е един мини-пик в допамина, последван от мини спад, който кара Туту да продължи лова. Тези допаминови флуктуации същевременно гарантират, че ловецът ще запомни в бъдеще кое го е доближило до плячката. Ако например следата е прясна, а сърничката изглежда куца и бавна, допаминовият пик ще е по-висок и остър - сърничката е вероятно да бъде настигната и уловена! В крайна сметка - за нашия пример - Туту успява да улови и занесе сърничката вкъщи. Той се почувства отново щастлив при картината на пиршеството, което е осигурил и вкуса на месото. В зависимост от резултата спрямо очакванията на ловеца, покачването на невротрансмитера би могло да е по-малко или по-голямо (например в зависимост от колко прясно е месото). За примера сърничката е вкусна, а близките му - щастливи. Това е нов пик в допамина - наградата е супер, чувства се щастлив и той. Така сапиенсът научава, че тази награда е страхотна, което ще му осигури мотивация да я търси в бъдеще с едни подсилени механизми на копнеж и подтик. Освен това той ще знае колко е сигурно дали и как ще получи наградата въз основа на опита си - генериран от допаминовите нива по време на ловуването. Системата действа уникално в условията на почти цялото ни съществуване като вид. Допаминовите пикове, чрез усещане за удоволствие ни мотивират. Неизменните спадове гарантират, че ние няма да спрем след получаването на единична награда, а ще направим нещо, за да я потърсим пак, чрез усещане за болка. Как се проваля системата (1) - един свят, изобилстващ на награди Когато обаче светът изобилства на стимулиращи преживявания и награди, които са или твърде многобройни, или покачват нивата на допамина твърде рязко и безотказно, системата е изключително податлива на грешки. Възникват няколко проблема. Допаминът все така се покачва в отговор на желание за награда, в отговор на правилна стъпка към постигането й и накрая - в отговор на получаването на награда. Когато обаче наградите са твърде много, а получаването им - в известна степен гарантирано, системата се регулира (или по-точно дисрегулира) по един изключително дезадаптивен начин. При многобройни пикове и съответни спадове на допамина се случват няколко неща. Наличността на допамин в системата се изчерпва, което допринася до понижаване на базовите му нива на активност. Освен това системата се адаптира допълнително като става по-малко чувствителна на допамин. Рецепторите на невроните, които реагират на допамин намалят на брой или намаляват чувствителността си. Така на отделните неврони и системата като цяло им е необходим все повече от невротрансмитера, за да произведат активността, която преди това са произвеждали при по-малки количества. Нека се пренесем в света на съвременния студент Фотката. Фотката излиза на почивка между лекциите, където вижда няколко приятеля, с които се забавляват и се смеят. Допаминов пик, последващ спад. Початва си с момиче, което харесва и с още две, които просто му обръщат внимание. Допаминови пикове и последващи спадове. Купува си газирано безалкохолно и запалва цигара. Допаминови пикове и последващи спадове. След лекциите пийва две-три бири в компания. Още допаминови пикове и спадове. Системата обаче започва да се адаптира към честия приток на допамин. Базовите нива от една страна спадат, а от друга - студентът има нужда от все повече допамин, за да се чувства добре. Системата също така има свойство да се самовъзстановява и след време - ако Фотката е разумен и умерен - тя просто ще се саморегулира обратно до базово функциониране. При ред хора саморегулацията идва естествено - те просто си почиват и се връщат на базови нива. Това обаче далеч не важи за всички. Много от нас - съвсем естествено - просто искат още допамин. Краткосрочно това действа. Повече допаминова активност може да компенсира за дисрегулираната система и да ни осигури някакви прилични нива на удоволствие. След което обаче трябва още повече допамин. И още. Но заради механизмите, посочени по-горе този цикъл не може да продължи твърде дълго. Ако Фотката продължава и продължава с подобно ежедневие, базовите нива на допамина трайно спадат. Студентът се чувства основно демотивиран, неудовлетворен. В резултат на саморегулацията на системата пиковете са все по-ниски, а спадовете - все по-дълбоки. Базовата активност е понижена в резултат на малкото наличие на допамин и дисрегулацията на рецепторите. Резултатът е, че това, което преди е било удоволствие, сега се усеща просто като някаква норма, а това което преди е било лека болка и подтик за действие - сега е силна болка. Подтикът е все по-трудно контролируем. Как се проваля системата (2) - злоупотреба и зависимост И тук Фотката може да се “спъне” в ред поведения и вещества - хазарт, безконтролен секс или порнография, кокаин, алкохол… и ред други. Те осигуряват пиковете на допамина, от които той има нужда, за се почувства отново добре. Какво се случва? Допаминовата система, както видяхме по-рано, е чувствителна и към това, което се случва по време на получаването на наградата, и към пика при получаването й. Така “перфектната награда” за нашата допаминова система е такава, която е получена изключително бързо след пожелаването й, по изключително сигурен начин и при която пикът е е най-висок. Студентът търси стимул в завършване на курсова работа, взимане на изпит или научаване на нещо. Търси интеракция с интересен партньор и получава удовлетворение, но и болка. Наградите обаче са несигурни, получаването им - забавено. Фотката не е удовлетворен - съществуват ред стимули, които са го направили някак неподатлив на допаминовото преживяване от тези стандартни житейски събития. И един път - след някои житейски предизвикателства - той решава да опита кокаин. Времето между решението и “магистралата” е нищожно. Допаминовият пик е неописуемо по-висок от този, осигурен от неговите успехи. Системата учи, че има нещо, което дава много сигурна и много хубава награда. И тъй като допаминът по някакъв начин конвертира наградата в уеднаквена за мозъка ни “валута”, това, което ни осигурява толкова много и толкова сигурно тази “валута”, започва да ни се струва най-привлекателния вариант, в сравнение с по-несигурните и по-малки удовоствия. След употребата Фотката чувства неизменния рязък спад в допаминовите нива. След спадът, базовите нива, на които невротрансмитерът се връща, също са понижени. Ако студентът просто си почине, всичко ще се върне в норма, но това далеч не винаги се случва. Вероятно е той просто да реши да търси повече от същото или нещо еквивалентно, за да избяга от болката на допаминовия спад. И тук спиралата се завърта опасно надолу. Резултатът Завъртането на спиралата означава започване на злоупотреба с веществото и/или поведението. Злоупотребата често пъти прераства в зависимост. Резултатът от заученото в една дисрегулирана допаминова система е, че индивидът прогресивно губи удоволствие от всички онези неща, които по-рано са били интересни и удовлетворителни (анхедония). Интересите и мотивацията се фокусират изключително върху конкретното вещество или поведение. То е сигурният и бърз начин допаминът да се качва. Друг резултат е, че стимулът за употреба вече не е получаване на удоволствие, а избягване на болка. Допаминовият пик вече е много нисък, усещането за удоволствие от него - слабо, а спадовете са все по-дълбоки и дълги. Удоволствието от употреба е нищожно, а болката при липсата и - силна, дълбока и постоянна. Тази картина всъщност е описание на разгърната симптоматика на зависимост с вторични тревожно-депресивни състояния. Системата, която така добре работи при ловецът-събирач, потенциално се проваля в претрупаното с изкушения съвремие. Светлината в тунела Злоупотребата и зависимостта са много тежки патологии и за обществото, и за отделния индивид. На обществено ниво водят до ред проблеми на здравните и социални системи, а на индивидуално - причиняват изключително нещастие на хора, семейства и идни поколения, което трудно може да се измери с цифри или опише с думи. Те обаче не са безнадеждни или нелечими. Изключително важно в случая е, че мозъкът притежава свойството невропластичност - той се променя биологично заради средови влияния и съответно учене. Образуват се нови връзки. Старите могат да се засилват или да отслабват и изчезват. Също така част от активността по мезо-кортико-лимбичния път е на неокортекса - нашите висши дялове, които ни правят хора, носейки ни нашето уникално мислене, реч, способностите ни за планиране и потискане на краткосрочни импулси. Установено е, че това, което мислим, изключително влияе на това как се чувстваме, а мисленето може да се промени. Промяната не става инстинктивно и всъщност е дори не е лесна, но е постижима. Когато осъзнаем какво се случва с нас, можем да потърсим помощ и с общи усилия - на страдащ, клиницист и близки - да завъртим спиралата на обратно. Съществуват ред институции и терапевти, които се занимават и успешно лекуват проблеми на зависимост и злоупотреба. Що се отнася до нашата вездесъща допаминова система - тя е възможно да се рестартира до базови нива. В литературата и сред специалистите често се среща един среден период от 30 дена “допаминови пости”, след който системата функционира както и преди да е започнала злоупотребата. Тези пости са много неприятни, особено през първите около две седмици, но постепенно човек си връща радостта от живота и излиза от него мотивиран и свеж, какъвто не е бил от началото на болестта. Постите далеч не са достатъчни. Дори и след престой в заведение за детоксикация, ако човек се върне към ежедневието без да е правена никаква терапия и без да са адресирани психологическите компоненти на зависимостта, процентът на връщане към злоупотребата и зависимостта е изключително висок (срещат се цифри, близки до 100%). Необходимо е да се обърне внимание на емоционалния живот на човек и - с помощ от професионалист(и) - той да придобие едни по-здрави модели на справяне с житейските ежедневни предизвикателства и емоции. Така животът би могъл да е живян в неговата пъстрота и емоционално богатство, без да се прибягва до вещества и вредни поведения за справяне.